Когато лампите в далечината на етаж минус 420 започнаха да светват, Оскар осъзна, че се налага да се придвижва много по-бързо надолу.

Сигурно са засекли топлината му и роботите-ловци са тръгнали след него.

Противно на логиката, слабичкото момче с вид на набързо израстнал тийнейджър моментално започна да сваля дрехите си, натъпка ги в раницата и остана облечен само в хабисюта, който беше скрил под тях.

Усещаше го мек и топъл, не като дреха, а като втора кожа, поддържаща идеална температура, за да го топли въпреки сковаващия студ на етажа. Оскар знаеше, че ако температурата или съдържанието на кислород  спаднат до опасни нива, костюмът ще се превърне в скафандър, за да се погрижи и за дишането му.

Последните стотина етажа на Града бяха ледено студени складове с безкрайни редове номерирани и подредени чак до тавана палети и контейнери, а стените към Космоса отвън – напълно прозрачни. Оскар умишлено се движеше, придържайки се максимално далеч от пътеките, където обикновено сновяха роботите-товарачи, тоест вървеше между последния ред пакети и прозорците.

Поглади ръкава на костюма си, за да привлече вниманието на дрехата, която в момента упорито се опитваше да прилича на изглед към открития Космос, и започна да мисли настойчиво за „студ, замръзване, заледяване, покрий се с лед, замрази се, прекалено сме топли и ще ни усетят твърде рано, замръзни, моля те”... и изведнъж пред погледа му костюмът-космически пейзаж започна да се покрива със скреж и се оформи в ръкавици около ръцете му, а около врата му се проточи в заледена качулка, с която Оскар да покрие главата си.

„Прекрасно, не бива да се виждаме по скенерите за топлина. Само не забравяй, че мен трябва да ме топлиш.”

Издебна да мине празен асансьор-платформа, незает от сервизни роботи, и опита да направи огромен скок, за да стигне до него. Скокът не се оказа особено успешен. Едва успя да се задържи върху повърхността на платформата. Добре, че хабисютът реагираше мигновено и както беше зает да се преструва на космическа пустош, осеяна с галактики, също така внезапно ръкавите му се превърнаха в пипала на гигантско насекомо и залепнаха за повърхността миг преди непохватният Оскар да се изхлузи и падне в нищото.

Толкова ниско до Планетата не слизаше никой, освен роботи. Въздухът постепенно ставаше все по-зверски студен. Оскар знаеше, че навън температурата е около минус 80 градуса, не беше сигурен колко точно. Ниските нива на острова не се отопляваха и по най-долните етажи температурата постепенно щеше да се изравни с тази на околния Космос. Роботите нямаха нужда от отопление, а хора насам не идваха. 

Асансьорът най-сетне спря на ниво минус 465 на Висящия остров Тетида. Етажът беше празен, стените - абсолютно прозрачни и се виждаше рехавата атмосфера навън и неземната красота на открития космос отвъд нея.

Оскар с изумление съзерцаваше как на хоризонта бавно изгрява друг от висящите острови – Диона. Четирите висящи острова, наподобяващи огромни изкуствени спътници, обикаляха по сложни орбити около планетата, за да поддържат естествения й цикъл на приливи и отливи сега, когато Луната вече я нямаше.

Момчето потупа с длан прозрачната стена и тя се превърна в миниатюрен екран. Всяка повърхност в града се превръщаше мигновено в пулт за управление щом бъде потупана по определен начин.

Оскар си пое дълбоко дъх, а сетне набра кода, който сервизните роботи ползваха, за да излизат от Града. Можеха да излизат само от този етаж – минус 480, където температурата и налягането бяха изравнени с тези на околния Космос.

Стената се отвори и Оскар излетя навън през тесния отвор, който мигом се затвори след него.

Откъс от книгата "Разумът на растенията"
автор Росица Зеркова