Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.03 19:31 - Училищна закуска
Автор: savant Категория: Изкуство   
Прочетен: 34 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 05.07 19:25


-          Никога няма да стигнеш Земята! – откровено му се беше присмял Карлтън сутринта, докато захапваше едно от малките принтирани сандвичета, които им се полагаха за закуска – Ще те заловят, както залавят всеки скачач.

-          Откъде можеш да си толкова сигурен? – не мирясваше Оскар, разглеждайки платото закуски. Не можеше да реши кой от всичките вкусове ще се окаже най-малко противен. От ден на ден дизайнерите на храни го изненадваха с все по-ужасните гадости, които изобретяваха.

-          Хех, да си чул за случай някой да се е измъкнал -  Карлтън се усмихваше, за да посмекчи сарказма си - това им е работата на ловните дронове, дебнат за скачачи. Тузарите с право на костюм са малко, но скачат често заради адреналина или за облози.

-          Искаш ли да намерим и за теб отнякъде един костюм и да скочим заедно? – Оскар заподозря, че Карлтън просто завижда за предстоящото приключение, затова е толкова жлъчен.

-          Просто така ше намеря обитаем костюм, а? – Карлтън се захили с пълна уста. Той нямаше вкусови рецептори, за разлика от Оскар. Почти никой от жителите на Висящите градове нямаше вкусови рецептори. Въпрос на еволюция и на генетичен отбор – Така, както си вървя по улицата, а? Те са сред най-недостъпните предмети на света. Не че ги охраняват, а всеки костюм може да бъде обличан само от един определен човек. Свързан е с ДНК-то му или нещо такова. Няма да приеме друг да го облече.

-          Това са глупости, пускат подобни слухове, за да не се крадат хабисюти. – Оскар най-после си взе тебеширено бял сандвич с някаква отровно зелена пяна върху него и го помириса с нескрит ужас. Остави обратно сандвича предавайки се: нищо чудно, че толкова много хора с нормални вкусови рецептори са изоставили биологичните си тела и преместили съзнанието си в машини. 

-          Знаеш, че няма пакост, в която не бих се забъркал с теб, но ако се опитам да облека чужд костюм – с вече съвсем сериозен тон добави Карлтън, понижавайки глас, за да не ги чуват съучениците им - той ще ме опари, отрови, приспи, дрогира, каквото ти хрумне. Но няма да позволи да го нося. Ако успея все пак да го открадна, ще вдигне тревога. Представяш ли си колко време ще им отнеме да ме заловят? Около 10 секунди?

-          Костюмът на баща ми никога не ме е отхвърлял. – възрази Оскар - нося го откакто се помня. Още като бях бебе пълзях из него.

-          Ти си му син, имате сходно ДНК. Пък и дрехата явно е пукнала от скука в шкафа. Само ти общуваш с нея и й угаждаш на прищевките, запознаваш я с разни членестоноги. Четете заедно какви ли не книги. Заради нея си правиш труд да сричаш най-скучните справочници на света, кой друг би чел енциклопедии по фитомеханика, за да угоди на един гащеризон?

-          Уф, добре, значи ще скоча сам – Оскар примирено изрови от чантата си тубата с течна храна. Създаваха я специално за аномалиите, като него, с напълно функциониращи вкусови и обонятелни рецептори. Невероятно вкусната каша, задоволяваща всички нужди от хранителни вещества, беше и доста скъпа.

-          Скачай, скачай. Дори да успееш да стигнеш до Земята, няма какво да правиш там. Всичко е заразено. – Карлтън огледа блестящите полирани повърхности на масите около тях. Закусвалнята се беше изпразнила докато спореха. Време беше да се връщат в класа за астронавти.

-          Не разбираш. Трябва да отида. Нямам избор.

-          Нямаш избор? Колко пъти сме спорили, Оскар, това даже не е спор – ядоса се Карлтън – Ти изтъкваш само един аргумент. И то абсурден.

-          Не разбираш – Оскар звучеше отчаяно - Аз, аз не дойдох сам на този свят. Някой ме доведе. Аз съм тук, за да свърша нещо. И трябва да открия какво и защо.

-          Уф, слушам я тази глупост вероятно за сто хиляден път. И не е започнала да звучи по-умно само защото непрекъснато я повтаряш. Там няма НИКОЙ, освен стадата на Безмозъчните.  Защо не можеш да си търсиш призванието по висящите острови, в луксозната част или заедно с нас, в търсене на обитаеми светове?

-          Защото работата ми не е на висящите острови. На Земята е.

 




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: savant
Категория: Изкуство
Прочетен: 4738
Постинги: 8
Коментари: 0
Гласове: 3
Архив
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31