Тези утрини, и до днес обагрени все в същите краски, се издигат, за да скрият чудовищно зло: черно, с блещукащи форми, сияйно и ловко.            Ригведа химн, създаден 6000 години Пр хр.

Безкраен поток от невидими стремителни същества, понесени от безброй безшумно свистящи крила, режеха дъха на полутъмния салон.

Идваха в тъмното и идваха безспир, в нескончаема упорита вълна.

Дочу ги само той. Не, всъщност не ги чу, не и със слуха си.

Усети ги със сетивата, които нямаше.

Изтръпналите му от ужас потни длани замръзнаха от полъха им, чу ги с костите на тила си, чу ги със ставите на раменете си.

Бекраен рояк, неспирна вълна от сивкави неумолими твари. Незнайно защо си ги представи сиви. Не можеше да ги види. Въобрази си шума им. Нямаше сетиво, с което да го чуе.

Не можеше да обясни с какво ги е доловил, но знаеше че нещо приближава, някакъв облак, и трябва да се маха оттам, да изчезва от залата веднага.

Не можеше да обяснява, нямаше време, а и нямаше да му повярват.

-                    Тате – обърна се умолително към баща си, - моля те, наистина трябва да си вървим.

-                    Още само една дума кажи, и ще ти смъкна кожата от бой като се приберем.

Той се обърна и погледна майка си. Мама Маша - с вързана на опашка коса, с дълга оранжева рокля и мило топло лице. Тя видя очите му и осъзна, че детето е ужасено до смърт от нещо. Може би се плаши от мрака в салона или наистина е страшно обиден, че го принудихме да дойде на театър? Все едно, тя пъхна в ръката му ключа от къщи, наведе се и тихо каза на баща му:

-                    Май забравих ютията включена. Ще пратя Кося да провери да не се подпали къщата. И хапни нещо – добави тя към него – не си закусвал.

И така Кося избяга. Остави ги там сами, неподозиращи какво идва.

Четиригодишната Люси с бродираната синя рокличка и босите крачета. Беше събула белите си сандалки, за да се качи на седалката и седне на облегалката на стола, да вижда сцената.

Мама – как можа да я остави там, дори не я предупреди.

И баща си, от когото се ужасяваше: ту съжаляваше, ту мразеше. А напоследък беше започнал да презира. Баща му постепенно го беше научил да изпитва всички лоши чувства на света.

Години по-късно щеше да му се иска да може да разкаже тази история по друг начин. И изобщо - да може да я разкаже някак, по какъвто и да е начин.

Но мракът погълнал тогава сърцето му бе прекалено непрогледен, потопи дълбоко цялото му детство и той просто не можеше да говори за онзи ден.

Защо не каза нищо? Защо ги изостави без да каже дума?

Защото се страхуваше. Баща му щеше да го пребие, постоянно го биеше. Някои бащи водят синовете си за риба. Други играят с тях футбол. А неговият баща го пребиваше. Нещо като семеен ритуал. Понякога през седмица, понякога през ден.

Затова Константин замълча. Взе ключа от майка си, погледна в очите й, но не посмя да погледне отвъд тях  – към съществото, което седеше през един стол по-нататък по реда.

Дългокос скитник, седи прегърбен и тихо си мърмори нещо, сякаш съска. Изобщо не поглежда към сцената, Константин беше сигурен в това. Следеше го с периферно зрение още откак се появи.

А то изникна внезапно. Уж целият последен ред беше празен като дойдоха.  Кося за малко се загледа в сцената, където започваше представлението, а сетне внезапно осъзна, че още нещо седи на реда с тях - през една седалка от майка му. Нещо, което няма откъде да се е взело, защото за да стигне до мястото, на което е, би трябвало да е минало покрай тях. А никой не беше минавал.

Но се е появило отнякъде. Странен дългокос човек, с вид на скитник.

Седи през един стол от майка му.

И изобщо не поглежда към сцената.

Погледът му е забит в краката му, лицето му почти не се вижда, закрито от дългата мръсна коса, и тихичко си мърмори нещо, нещо съскащо и странно.

Кося не му обърна особено внимание в началото. А после съсредоточи цялото си внимание върху него. Защото усети какво се понесе откъм това същество. Нещо като нескончаема вълна от невидими свистящи през мрака...

Баща му седеше от другата му страна - беше едър и як мъж, можеше да ги защити от дребния скитник. Но не и от тези неща, от орляка - каквото и да бяха, никой не можеше да ги защити от тях, а баща му дори не би могъл да разбере, че идват.

Ако знаеше, че за последен път поглежда в очите й, Кося нямаше да замълчи. Щеше да се разпищи така, че да прекъсне представлението, да предизвика хаос, да принуди семейството си да напусне салона.

Поне щеше да си заслужи боя.

Но Кося направи друго - млъкна, грабна ключа и бегом се измъкна от салона.

 „Мразех го, исках да се отърва от него, заради мен се случи всичко, аз извиках злото” – тази мисъл щеше да се върти в ума му почти през целия му живот.

Къде осъзнато, къде полузабравено, чувството за вина щеше да витае около него - да се разсейва на моменти, вдигайки тежката си сянка от живота му, а сетне да долита и каца обратно в очите му – упорито и неотклонно, като орляк гарвани, подушил смъртта.

Откъс от книгата "Разумът на растенията"
Автор Росица Зеркова