- Името му беше, тоест все още е, Евгений Грегор – Константин лежеше по гръб в спалния чувал, прехвърляше из устата си стрък дива планинска мащерка и разказваше на малката си аудитория историята, както я беше чувал от самия й създател.

- Той ли пръв успява да свърже това, които наричат „Стадата на безмозъчните” с плановете на растенията? – любопитстваше Крас.

- Не ми харесва да ги наричам така – предпазливо отговори Константин. После дълго мълча. За секунда миналото оживя, връхлетя го като удар с дъска през лицето. Не, не с дъска, а със сто тонен влак, който връхлита неочаквано, без да си видял, че приближава, и не ти остава нищо, освен да летиш, залепен за предната част на локомотива, който те е подбрал, усещайки как се изплъзваш и всеки момент ще се свлечеш, за да бъдеш смлян под ритмичния блъсък на колелата му.

После се съвзе и просто каза:

- Тази история е записана върху мен, върху целия ми живот, и не с мастило, а с парчета, късани от сърцето ми. - Той помълча, облиза пресъхналите си устни и продължи: - Първо, аз изпитвам огромно уважение към тези хора. И ги обичам безкрайно. Някъде сред тях вероятно е семейството ми. Ако някаква част от него е оцеляло. Те не са безмозъчни, голяма част от тях са сред най-интелигентните хора, които съм имал честта да срещна. И освен това не са стадо. Но да, най-вероятно са заловени и принудени да изпълняват някакъв план на растенията.

- Разкажи ни това, което знаеш – Оскар нямаше търпение да чуе тази история.

- Този млад учен - Евгений Грегор - съвсем случайно разказва за труден технически проблем на един полунормален скитник, на когото понякога носи храна. И  клошарят без замисляне решава проблема, върху който с месеци се е трудил младият Грегор, а имай предвид, че става дума за жалко и увредено човешко същество, което даже не може да говори, затова подрежда решението на техническото задание с цветни камъчета върху асфалта.

- И Евгений е заинтригуван от този скитник? – попита Оскар. От него все още се виждаше само главата. Костюмът му по навик се сливаше до съвършенство с околния декор и поддържаше пълна невидимост – и визуална, и термална.

- Не е заинтригуван, а вижда в това най-интересният нерешен случай, на който се е натъквал. Престава да се занимава с проектите за рационализации в металургичния комбинат, към който работи, замразява работата си в института, в който бил асистент, преустановява преподавателсктата си практика и се заема да проучва скитниците и бездомните.

- Че защо му е притрябвало да го прави? – се намеси в разговора Филемон, както обикновено недоразбрал какво се говори.

- Защото е шокиран от случващото се. Решава, че тази тема е много по-важна от другата му работа. Представи си: той среща човек, който не е в състояние да формулира разбираемо изречение на никакъв език, за да си поиска парче хляб, обаче е напълно способен за ден-два да реши проблем, с който на практика никакви рационализатори и инженерни таланти в света не са успели да се справят.

- И какво прави Грегор?

- Започва да проучва скитниците и клошарите. Евгений открива, че много от тях са изключително интелигентни хора, професори, учители, инженери, математици, физици, отпаднали от нормалния живот, превърнали се в бездомници по много странен начин. С много труд успява да събере свидетелски показания от техни близки и установява, че нещо се е случило с тях по време на посещение на кино, театър или някакво представление. След представлението част от хората са изчезват или стават неадекватни.

- Какво се случва по време на представлението, според теб?

- Съвсем случайно знам точно на какво са били подложени тези хора. Когато бях на 7 години... – и той им разказа накратко за театралната постановка с жълтия чадър и за това как е избягал от салона, изоставяйки семейството си.

- Сетне Евгений прави изследване на мозъчната активност на такива клошари и установява, че двата дяла на мозъка са изключително добре свързани, невронната мрежа, която пренася милиарди електрически сигнали между различните части на мозъка, е пренастроена, свързана е с изключителна ефективност, така че да работи на сто процента от капацитета си. От една страна тези хора са станали бездомни напълно безпомощни скитници, а мозъците им имат ефективността на Айнщайновия и работят с пълния си капацитет. Някакъв парадокс невероятен.

- А ти разказа ли му какво се е случило с родителите ти? – попита плахо Оскар.

- Разбира се, но доста преди да се срещнем и да му разкажа за преживяванията си в салона когато бях дете, той съвсем самостоятелно беше стигнал до радикален извод – че нещо превзема съзнанието на тези хора. Нещо, на което му е необходимо време, за да го направи. Време, през което човекът стои неподвижен, вниманието му е съсредоточено върху сцена и вероятно защитите му са отслабени. Време, през което е подвластен на изкуството.  Ние не знаем какво точно е изкуството и дали няма някакви странични ефекти, които биха могли да бъдат използвани от този, този... феномен, създаден от растенията.

- А сигурни ли сме изобщо, че растенията имат нещо общо? – попита Оскар.

- Има ли нещо на Земята напоследък, което да не е тяхно дело? – отвърна му с въпрос Константин. - Освен това всичките изследвания на Евгений били иззети от Монбалто. Ако това не отговаря на въпроса ти, не знам кое би отговорило.

- Растенията нямат нищо общо с това – вметна небрежно Илони Кафхиг – това е самостоятелна ответна реакция на човешкия разум.

- Ответна реакция, ответ на какво? – попита смаяният Константин.

Типичното за Илони включване в разговор, от който дава вид, че не се интересува или даже нищо не разбира, рови си с клечка из огъня и изобщо не участва, а внезапно представя радикално противоположен възглед на схващания, които толкова отдавна се въртят и преповтарят, че вече се възприемат като очевиден факт.

- На това, което хората правят, - продължи замислено Илони - направлявани от изконните параметри на съзнанието си. Параметри, настроени от двеста милиона години еволюция на бозайниците в битка за оцеляване, не за напредък. Основният инстинкт, който ни е спасявал, е бил страх, вечното оглеждане за опасности и този вроден импулс води до невъзможност да се отдадем на радостта от новите хоризонти, да се радваме на красотата на съзиданието, на творческото търсене и откриване. – продължи Илони. – Това са инстинкти, които са започнали да ни пречат. Постоянната предпазливост, вечното безпокойство и желанието да контролираш всичко, егоизмът някога е бил еволюционно предимство, а вече е пречка пред напредъка ни, спъва ни на всяка крачка. Довел  е до непрекъснати вражди и войни за ресурси между хората. Човешкият разум се опитва по собствени пътища да го преодолее. Подобни на пътищата на растенията. Растенията обединяват разума си в огромни масиви. Мисля, че точно това правят „Стадата на безмозъчните”. Човешкият разум търси нови начини за развитие, начини да се обедини.  

Глава от книгата "Разумът на растенията" от Росица Зеркова