- Откъде можеш да си толкова сигурен? – не мирясваше Оскар, разглеждайки платото закуски. Не можеше да реши кой от всичките вкусове ще се окаже най-малко противен. От ден на ден дизайнерите на храни го изненадваха с все по-ужасните гадости, които изобретяваха.

Двамата бяха пълна противоположност: Карлтън двуметров, мощен и самодоволен веселяк, спокоен като мечок и също като мечка - неочаквано бърз и умен. А Оскар, ако го видиш от разстояние, може да го помислиш за 15 годишно хлапе, залутало се по коридорите на Тетида и случайно попаднало в залите на Академията за Ергонавти[1]. Среден на ръст, слаб като дете, но излъчващ огромна енергия. От него струи такава светлина, сякаш отвътре го озарява невидим прожектор. Някакво сияйно, ликуващо безметежие, с което заразява и околните. 

-              Хех, ти да си чул случай някой да им се е измъкнал? -  Карлтън се усмихваше, за да посмекчи сарказма си - това им е работата на ловните дронове, дебнат за скачачи. Късметлиите, като баща ти, успели да поръчат костюм при геномния гений Аринта,  не са чак толкова много. Останалите скачачи поемат огромен риск и понякога дроновете, въпреки всички усилия, не успяват да ги спасят.

Дзодзо Аринта, гениален геномен композитор, истински Микеланджело на биопрограмирането, беше единственият, успял някога да сътвори нещо толкова просто като концепция и същевременно толкова несравнимо съвършено, каквото е обитаемият костюм. Дреха, която се свързва с човека на всяко ниво – физиологично, метаболитно, енергийно, емоционално, интелектуално, ползва сетивата и разума му, реагира и се държи като негово продължение. Всички опити за подражание на шедьоврите, сътворени от Дзодзо, се бяха оказали почти напълно неуспешни в претенцията да осигурят пълна защита на притежателя си, а някои - откровено опасни.

Само притежателите на оригинален, кодиран и отгледан лично от Аринта костюм, можеха да се чувстват в безопасност във втората си кожа.

Но за съжаление той, като всеки гениален артист, се беше оказал капризен и своенравен. Програмира и отгледа няколко десетки костюма, а сетне реши да води отшелнически живот в един от тибетските манастири на Земята.

- Искаш ли да намерим и за теб отнякъде един костюм и да скочим заедно? – Оскар подозираше, че Карлтън просто завижда за предстоящото приключение, затова е толкова жлъчен.

- Просто така ше намеря обитаем костюм, създаден от Дзодзо, а? – Карлтън се захили с пълна уста. Той нямаше вкусови рецептори, за разлика от Оскар. Почти никой от жителите на Висящите градове нямаше вкусови рецептори. Въпрос на еволюция и на генетичен отбор – Така, както си вървя по тунелите и ще го срещна, а? Те са сред най-недостъпните предмети на света. Не че ги охраняват чак пък толкоз, но всеки костюм може да бъде обличан само от един определен човек. Свързан е с ДНК-то му или нещо такова. Няма да приеме друг да го облече.

- Това са глупости, пускат подобни слухове, за да не се крадат хабисюти. – Оскар най-после си взе тебеширено бял сандвич с някаква отровно зелена пяна върху него и го помириса с нескрит ужас. Остави обратно сандвича предавайки се: нищо чудно, че толкова много хора с нормални вкусови рецептори са изоставили биологичните си тела и преместили съзнанието си в машини.

- Знаеш, че няма пакост, в която не бих се забъркал с теб, но ако се опитам да облека чужд костюм – с вече съвсем сериозен тон добави Карлтън, понижавайки глас, за да не ги чуват съучениците им - той ще ме опари, отрови, приспи, дрогира, каквото ти хрумне. Но няма да позволи да го нося. Ако успея все пак да го открадна, ще вдигне тревога. Представяш ли си колко време ще им отнеме да ме заловят? Около 10 секунди?

- Костюмът на баща ми никога не ме е отхвърлял. – възрази Оскар - нося го откакто се помня. Още като бях бебе пълзях из него.

- Ти си му син, имате сходно ДНК. Пък и дрехата явно е пукнала от скука в шкафа. Само ти общуваш с нея и й угаждаш на прищевките, запознаваш я с какви ли не членестоноги. Четете заедно безподобни книги. Заради нея си правиш труд да сричаш най-скучните енциклопедии на света. – Карлтън се усмихна иронично - Кой друг би чел справочници по фитомеханика, за да угоди на един гащеризон?

- Уф, добре, тогава ще скоча сам – Оскар примирено изрови от чантата си тубата с течна храна. Създаваха я специално за аномалиите като него, с напълно функциониращи вкусови и обонятелни рецептори. Невероятно вкусната каша, задоволяваща всички нужди от хранителни вещества, беше и доста скъпа.

- Скачай, скачай. Дори да успееш да стигнеш до Земята, няма какво да правиш там. Всичко е заразено. – Избоботи Карлтън самодоволно и огледа блестящите полирани повърхности на масите около тях. Закусвалнята се беше изпразнила докато спореха. Време беше да се връщат в Академията за Ергонавти.

- И това е единственото, което знаем за Земята. – каза спокойно Оскар - Всичко е заразено. Няма връщане назад. Трябва да търсим други обитаеми светове. Забелязвал ли си в какви подробности се изучава всяка друга наука, включително и историческата, всичките й периоди до момента, в който на Земята се появява зараза. В историята, която ни пробутват, разказваща защо сме напуснали планетата, има толкова празни места, че през тях може да мине цяла галактика.

- Няма пробойни. И да има, случило се е. Толкоз. Трябва да продължим напред, не можем да се върнем обратно.

- Историята, която ни пробутват, е прекалено постна, има безчет необяснени аспекти.

- Може би са останали необяснени, защото се е наложило да се изнесем бързо от планетата, не сме имали време за обстойни проучвания. Там всичко е заразено, Оскар.

- А защо никой не се опитва да се бори с тази зараза? Да разберем каква е и да се справим с нея?

- Вероятно сме опитали и не сме успели. Знам само, че не бива да ходим на Земята. Не тръгвай натам.  

- Не разбираш. Трябва да тръгна. Нямам избор.

- Нямаш избор? Колко пъти сме спорили, Оскар, това даже не е спор – ядоса се Карлтън – Ти изтъкваш само един аргумент. И то абсурден.

- Не разбираш – Оскар звучеше отчаяно - Аз, аз не дойдох сам на този свят. Някой ме доведе. Аз съм тук, за да свърша някаква работа. И трябва да открия каква и защо.

- Уф, слушам я тази глупост вероятно за сто хиляден път. И не е започнала да звучи по-умно само защото непрекъснато я повтаряш. Там няма НИКОЙ, освен стадата на Безмозъчните.  Защо не можеш да си търсиш призванието по висящите острови, в луксозната част или заедно с нас, в търсене на обитаеми светове?

- Защото работата ми не е на висящите острови. На Земята е.

- Може би, – каза замислено Карлтън, докато чоплеше един сандвич и вадеше от него тъмни парченца, наподобяващи маслини. – Може би както човешките зародиши минават през много етапи на развитие и това е едно от ембрионалните доказателства за еволюцията. Имат фаза черничев плод, фаза ларва, фаза попова лъжичка или какви бяха там, така и човешката личност през време на формирането си минава през много от фазите, които човешкото общество е преминало. По някое време напуска епохата на рационализма и изпада, направо пропада в романтична фаза и трябва да си я преживее.
Дано да оцелееш, приятелю.   

[1] Ергонавтиката е нова професия, за която подбират необикновено интуитивни млади учени. Тъй като повечето науки отдавна са се развили дотам, че един човек в рамките на отделен човешки живот не успява да прочете и научи всичко в даден клон на познанието и дори най-креативните трудно успяват да генерира нови идеи, затова се появява професията на ергонавта. В компютърна среда машините генерират безброй идеи във всяка област на познанието, без да могат те самите да различат каква част от тези идеи са творчески, полезни и каква част са банални, задънена улица. А Ергонавтите са хора, които влизат виртуално в тази среда и се движат из нея, водени от интуицията си, опитвайки да търсят. Всеки търси нещо различно: път, красота, хармония, закономерности, шаблони, а понякога движението им блуждае в съвсем неочевидни посоки. Компютрите превръщат обратно в уравнения движението на ергонавтите през хомогенната машинна среда, а впоследствие самите ергонавти анализират и рационализират получените в резултат на разходката си уравнения. По този начин са били направени някои неочаквани открития, като антигравитацията или небулонното ускорение. 

Глава от книгата "Разумът на растенията" от Росица Зеркова